четвъртък, 16 декември 2010 г.

***


Тя ми разказа, че й прилошава, когато сутрин се сети за теб. Описа ми скритата усмивка, която била само за нея. Нервният смях между глътките вино и очакващият поглед в периферията. Маската на шкафчето за обувки и разхвърляните й мисли, които натъпква в чекмеджето при бельото. Докато говори виждам, че едва сдържа емоциите си, които все едно изравя от задния двор на къщата ни. Каза ми, че довчера си е мислила, че онова под лъжичката е единствено реакция от отравяне със скариди. Сега като малко момиченце чисти прахта от атрофиралите си чувства. Сподели ми, че вечер си пуска фадо и ляга на земята. Ледените плочки вече не я връщат обратно, а тялото й я моли да го вземе с нея. Толкова силно я усещам, че очите ми се насълзяват от присъствието й. Каза ми, че това, което й се случва оставя под възглавница, защото само там може да го запази за себе си. Чисто. И така си го преживява всяка нощ. Затова вече не се страхува от тъмното.

Обеща ми, че ще мине.

На мен не.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Hide and seek


Мога да нарисувам кръг около себе си. Да издигна високи крепостни стени и да изкопая река. В нея да пусна крокодили и да не построя мост. Мога да кажа на всички придворни, че си злодей и да насъскам кучетата срещу теб. Мога да си построя кула в двора, където да се скрия и да се подигравам на Рапунцел. Мога да вляза в гардероба и да се завия с дрехите. Да загася лампата и да заключа вратата с катинар. Мога да не дишам, когато влезеш. Мога да си затворя очите, докато ме тръсиш. Да си запуша ушите, когато ме откриеш. Мога да се престоря, че си ми противен и да те блъсна, когато посегнеш да ме целунеш. Мога да ти зашлевя шамар, когато ми разкъсаш блузата и да те погледна право в очите. Ти ще се усмихнеш. Аз също. След това ще мога само да те обичам.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Буквално


Чашата ми преля от любопитство и жаждата ми се разля по масата. Върху мократа повърхност рисувам с пръсти лицето ти. Дали имаш бръчки около очите? Или само по душата... Ще те изпия, но няма да преглъщам, за да те усетя със всичките ми рецептори. После ще се събудя, за да осъзная, че аз отдавна те познавам.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Половинка



- Защо плачеш?


- Защото по принцип нямам проблеми с начина ми на живот. Аз съм човек, който като малък силно е вярвал, че компромисите са престъпление към личността. Сега вече съм голяма и знам, че без подобно „престъпление” няма как да функционира една връзка. Въпросът е кога компромисът взима повече, отколкото да спестява. Кой компромис е по-смислен – да се промениш или да приемеш партьора си такъв, какъвто е. А дали и двата не са еднакво безсмислени. Търпелив ли си, когато си лягаш почти всяка вечер сам или си търпелив, когато си лягаш всяка вечер до половинката си, а не ти се иска да сте там? По принцип знам отговорите на тези въпроси, но де факто съм едно тъжно момиче.


- Ти лесния начин ли предпочиташ?


- Предпочитам да не съм тъжна.


- Ако си тъжна, значи не си тръпелива. Ако компромисите те променят, значи не знаеш коя си.


- А какво да направя, за да не съм тъжна?


- Разбери дали си половинка или си цяло.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Инстинкти



Когато изчезваш оставам само с празния пълнител. И този път ти се размина. Сядам на земята, а около мен са разпръснати думи-патрони. Прилежно ги събирам един по един и ги слагам обратно в кутията до сърцето ми. Стрелец съм по принцип. Ти си сърната, която сънувам всяка вечер. С рога драскаш по душата ми и притъпяваш хищническите ми инстинкти. Ловецът съм по принцип. А ти си жертвата, коята никога няма уцеля.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Memories from a past life



How can fire and water exsist together as one. I extinguish your flames but you are reborn every morning . Your heat embraces my waves. I breathe in your smoke and I feel your poison filling my lungs. You burn my memories and leave nothing but thirst behind you. Even my water is not enough to heal my dry throat.


***


Behind your quiet eyes I can see the deamons are asleep. I can walk barefoot around them but I’m not scared. I’ll put on my high heels and I’ll step on their claws. I dare them to wake up!


***


It was the moonlight that made me dive in your river, it was the blinding sun that chased away your water back into the spring.


***


Keep your lips closer and your hands closer.


***


The music revives all my senses. I open my eyes for the first time this season and all i see is truth –real, inevitable, loud truth. I try to dance my way through it but I trip on the memory of you.

Кутия

Един от пътите, в които съм се чувствала най-подценена беше, когато в училище организирахме коледно тържество. Не съм била на повече от 12-13 години. Много исках да участвам и се записах в групата на „организаторите”. Учителката ми по музиката разпределяше ролите. Имахме около 10 стихотворения, които щяхме да рецитираме пред съучениците и родителите. Всички деца излизаха един след друг и репетираха изразително четене. Дойде и моят ред. Взех стихотворението и започнах да чета. На второто изречение учителката ме сряза с думите: „Спри! Четеш като новинар. Няма никаква емоция! Седни си.”... Предполагам се досещате колко неприятно беше.
Като малка (като всяко дете) много обичах да рисувам, но никога не съм се показвала като особен талант. Имах 1-2 попадения, но с това се изчерпваше моята т.нар. „дарба”. Наскоро реших, че отново трябва да се върна към това начинание. Бях видяла едно момиче да рисува с водни бои и ми се стори лесно и много по-естествено, отколкото с темперни бои. „Защо пък да не мога и аз?”. В този момент бях на село, а приятелят ми беше в съседния град, за да купи разни неща. Обадих му се изключително развълнувана със заръката да ми купи скицник и водни бои. Той не се изненада особено, защото често ме обхващат подобни настроения. Донесе ми „продуктите”, а аз седнах на едно столче пред къщата и започнах да рисувам с водни бои... Цялият лист прокисна от водата, къщата беше меко казано несъразмерна или по-скоро неразпознаваема – не се разбираше къща ли е, дъска ли е, животно ли е... Показах „рисунката” на семейството и всички избухнаха в смях. Е, не е като да беше неоснователно.


Редовно правя опити да снимам „артистично”. Изпробвам различни режими на апарата, снимам всичко от обувки и крака, до паднали листа, кухненски съдове, хора. Както каза Скарлет в "Изгубени в превода": "Всяко малко момиче си снима пръстите на краката и си мисли, че това е изкуство." Е, така и при мен. Никоя от снимките не ми се получава така, както искам. Даже напротив. Снимките са пълна подигравка с „обектите”. Оттогава снимам само формално :).

вторник, 28 септември 2010 г.

...



Помни как онази сутрин я съборих, докато бързах за работа. Наблюдава ме от няколко години. Изпраща ме и ме посреща от работа. Поема палтото ми и го подава. Не ме пита кога ще си дойда, с кого излизам и не ми държи сметка за цигарите. Запозна се с теб преди 2 години. Помня, че не хареса шала ти и падна, когато мина покрай нея. Помни, че след Коледа ти не дойде повече. Тя не ме попита защо. Стоеше изправена до мен и чакаше сама да й разкажа.
Оттогава не обичаме декември.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Re: Моите 10 малки (мръсни) тайни АЗ ЗНАМ, ЧЕ НИЩО НЕ ЗНАМ - АМА ВИЕ ЗНАЕТЕ ДАЖЕ ПО-МАЛКО (ПОНЕ ЗА МЕН)!


1. Не можех да спя 6 месеца, след като гледах филма „Четвъртият вид”...Оттогава имам и страх от сови, но това добре го знаете.


2. Когато бях в деЦката градина МРАЗЕХ фрикасе. Винаги, когато ми го сервираха, изхвърлях месото под масата. Един ден ме хванаха. Накараха ме да си го изям от пода.


3. След като скочих с бънджи развих още по-голям страх от височини. Никога няма да скоча пак.


4. Като бях малка ме пращаха на гости при баба ми във Велико Търново. Когато спях до нея стоях будна по цяла нощ и слушах дали диша.


5. На 14 си счупих рамото, докато тичах за вода на село. Подхлъзнах се (беше мокро) и останалото не го помня. Излъгах всички, че съм паднала от кон.


6. Имам 3 деца (минимум) от Пол Бетани, 2 от Айдриън Броуди, около 10 от Крис Мартин (Coldplay), а с Моника Белучи не искахме деца...


7. Първата ми целувка беше на 5. С момиче.


8. Влюбвала съм се в около 6 момчета с името Александър.


9. Най-добрата ми приятелка от детството, която живееше в моя блок, ми крадеше бельото. Аз отричах дълго време, докато не видях бикините ми на нейния простор...


10. Всичко, което си пожелая се сбъдва. Винаги.

ПРЕДИЗВИКВАМ ЛЕДА ГЕШЕВА, ЙОАНА И НИКОЛА РАЧЕВ ДА НАПРАВЯТ ТОЗИ СПИСЪК!!! КОЙТО НЕ ИЗПЪЛНИ - СЕКС ДА НЕ ВИДИ!

вторник, 3 август 2010 г.

Има ли?


Няма смисъл да ми казваш, че пия бързо.
Няма смисъл да ми казваш, че пушенето убива.
Няма смисъл да ми повтаряш, че не се говори с пълна уста.
Няма смисъл да ме гледаш неодобрително, когато сядам пред компютъра.
Няма смисъл да намаляваш радиото, когато спорим.
Няма смисъл да ми напомняш да не ходя боса по плочките.
Няма смисъл да спираме, когато тръгнем.
Няма смисъл да подреждам дрехите по цветове.
Няма смисъл да ти преразкавам ежедневието ми.
Няма смисъл да оправям чаршафите.
Няма смисъл да ти разказвам мръсни вицове.
Няма смисъл да ти правя забележка, когато говориш високо.
Няма смисъл да се променяме, защото няма да стане.

Няма смисъл да разсъждавам вечер, защото на сутринта се оказва, че съм сънувала.

неделя, 1 август 2010 г.

Танго за една вечер


От края на масата те наблюдавам.

Вдишваш дълбоко въздишките ми.

Усмивката ти ме разобличава, докато издава намеренията ти.

Погледът ти ме провокира, защото е пророчески.

Пръстите ти са спокойни, докато диктуват пулса ми.

Не чувам гласа ти, но усещам вибрациите в корема ми.

Прическата ти е рошава и е в унисон с хаоса в глава ми.

Парфюмът ти побеждава в сражението с разума ми.

Навлажняваш устни и се изправяш.

Няма къде да избягам.

Ще танцувам с теб.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Седнали две души във фейсбук...vol.1


- Mного съм спряла...
- Kак така си спряла? На светофар ли?
- На светофара на ул. "Дилируим" и ул. "Заеби".
- Това близо до бул. "Мамата си трака" ли е ?
- Ами не...продължаваш надолу по ул. "Няма смисъл" и стигаш до първата пряка - Ул. "К*** ми Янко". Трягваш по нея и след 10 мин. си на "Заеби" 23
- Това май е близо до публичния дом "Ела ми го вкарай"
- Нееее! Тоя дом го затвориха. Сега построиха читалище "Е**** си е мамата".
- Не беше ли чАталище...

Гора


Жаравата блещука между ситните капки дъжд и се бори за последен дъх. Пукането на съчките ми напомня „вкъщи” и аз леко се отпускам върху шалтето. Мирише на планина, на мокра трева и огън. Някъде в далечината се чуват мъжки гласове, които съживяват самотните планински поляни. Усещам как спокойствието се настанява в душата ми, както онзи път на Байро Алтро. Силният дъжд и гръмотевиците ми правят компания, а влагата бавно се разстила в палатката. Мелодията в главата ми е непозната, но звучи в пълен унисон с „тук и сега”. Представям си я като копринен воал, който танцува в ръцете на пустинен вятър.

Дъждът ту се усилва, ту спира, сякаш, за да напомни, че завися от него. Накрая се отказва от тази безсмислена битка. Със спирането му настава магическа тишина. Дори комарите и щурците се умълчават. Огънят не се е предал и продължава да расте, поглъщайки мократа кора на дънерите.

Няма нищо по-красиво от играта между дъжда и огъня.

Лежа неподвижно, докато енергията на това място свободно минава през всеки атом от тялото ми. Обръщам се, а до мен лежиш ти. Мога да преброя порите ти, миглите ти и косъмчетата на веждите ти със същото любопитство, с което наблюдавам цвета на очите ти. Него нарекох „горски”, защото в себе си събира всички цветове на гората. Спиш и сънуваш мен. В съня ти аз те гледам и броя нещо на глас. Не се събуждай, любов. Нека си останем тук.

петък, 9 юли 2010 г.

Свръхбагаж


Странно е как човек може да побере целия си живот в половин гараж или за да бъда по-конкретна – в 7 чувала и 5 кашона. Дрехи, буркани, чувства, тенджери, спомени, картини, детство, обувки, музика...Дори след първоначалната изненада от осъзнатото, пак си давам сметка, че и това е много. Смислените вещи се побират в дамската чанта – тефтер, химикалка, няколко снимки и дребни пари за вино и цигари. Стоя пред камарата боклуци, в които съм се самозазиждала и си мисля, че с годините тази камара ще се увеличава многократно. Тъжното при боклуците обаче е, че се трупат не само в гаража. Трупат се и в съзнанието, сърцето, дробовете. Заради непрекъснатата им еволюция ще става все по-трудно да прозира душата, емоциите ще почернеят, а Слънцето все по-рядко ще пробива малки дупчици в камарата, за да се наслаждавам на изгревите и слънчевите затъмнения. Какъв е смисълът да започна наново, докато влача тежките куфари пълни с минало? Всеки път, когато животът ми предлага нещо вълнуващо аз да отговарям “Не мога да мръдна...Имам свръхбагаж”.

Ако щастието за малките речни същества, за които разказва Ричард Бах е дошло, когато те са се пуснали от клонките на дъното, защо аз да не пусна куфарите? Няма значение дали са на колелца, защото нищо съществено не се побира в тях.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Strangers


От другия край на стаята усещам дъха ти.

С периферното си зрение виждам, че ме наблюдаваш.

С кожата си чувствам учестения ти пулс.

С ръцете си докосвам устните, които ще целуваш.

С токчетата се разхождам в подсъзнанието ти.

С косата си те съблазнявам да ме вдишаш.

С ханша си те приканвам да пристъпиш.

С парфюма ми те омагьосвам.
Със съзнанието си те карам да ме сънуваш.

Няма къде да избягаш.

Танцувай с мен.

сряда, 23 юни 2010 г.

Седнали две-три душИ в един бар...vol.4


Пак дим от цигари. Без него думите си губят авторитета в подобна компания. Има нещо френско в този фасон. Обаче няма червено вино.

- Оказва се, че е доста мъдро да си емоционален инвалид. Емоционален нудист. Емоционален ексхибиционист. Абе...да си се разчекнал емоционално.
- Ха...Обаче в един момент ти идва множко. И емоциите са дефицит в тая криза.
- Дефицит е само времето, което не съществува.
- Добре тогава. Обясни ми как така в един момент някой писва от липса на внимание.
- Ти сам си подбираш на кого и колко. Другите да пискат. Няма смисъл да се плаче за нещо, което така или иначе не е твое.
- Излез и го кажи на глас, защото на тази маса не е необходимо подобни неща да се казват. Те са ясни.
- Няма значение какво и кой е отвън. Има значение ти как си. Как си?
- Ще ти кажа като излезем.

неделя, 30 май 2010 г.

Седнали две душИ в един бар... vol.3


Безлични лица с безлични думи си говорят, докато цигарата ми тайно смига, за да я запаля. Бялото вино само се налива, защото само чрез нас може да проговори. С теб му даваме глас и думи, които закачаме на празните души в кафенето. Любопитството ни към живота също е гладно и чака отново да му задаваме гатанки за воайори и за Вселената. Само разумът ми се чуди защо го забравих вкъщи, където той подрежда живота ми на "преди" и "след". Ядосан ми е, но ще го забравя за 1 бутилка време...

-          - Благодаря ти, че те има.

-          - Благодаря си, че те заговорих онзи ден. Помниш ли, че ме почерпи с текила ? Аз не обичам текила, но я изпих.

-          - Ако знаех щях да ти поръчам една кофа ром.

-          - Оттогава не мога да изтрезнея.

-          - Нещо си замислена...Как се чувстваш? 

-          - Простирам карирани ризи и бавно се самозазиждам в затвор от клишета. Ти?

-          - Чудесно е, че се чувстваш така понякога...Доказателство, че си далеч от свещената безмислица. Аз? Добре съм. Мисля си за теб и как времето и обстоятелствата си правят лоши шеги с нас...каква голяма част прекарваме в правене на неща, които „трябва” да се свършат. Това малко ме натъжава, но само до момента, в който си спомня, че те има.

-         -  Ха...а преди няколко часа ми обясняваха, че хората на изкуството са обслужващ персонал. Ти определено „обслужваш” душевния ми глад.

-           -   Bon appetit!

четвъртък, 27 май 2010 г.

В традицията на благодарствените писма



Благодаря за двете дървета гинкобилоба пред Народния театър и за онова до паметника Левски. 

Благодаря за полуготовите спагети.

Благодаря за цветовете на есента.

Благодаря за „Зелените очи на Марта”

Благодаря за онова лято в Чипровци.

Благодаря за Coldplay и Roisin Muprhy!!!

Благодаря за розовия кварц и неговите неоспорими способности.

Благодаря за лекотата, с която ми се случва всичко.

Благодаря за Лисабон.

Благодаря за любопитството ми към живота.

Благодаря за гнездото на лястовичките на село, които озвучават цялата къща. Благодаря за първите опити на малките лястовичета да летят.

Благодаря за и на сродните психопати.

БЛАГОДАРЯ ЗА КУБА ЛИБРЕТО!!!!!! J

Благодаря за текста на Venus as a boy на Бьорк и за този на Constant Surprises на Little dragon.

 

четвъртък, 20 май 2010 г.

Извинителни бележки


Нямам навика да съжалявам за неща, които съм направила или за такива, които още не съм, нито живея с наивната идея, че някой все още страда, заради мен... Но от време на време, в моменти като този искам да се извиня за някои неща или по-скоро да споделя на хората отдолу, че все пак имам съвест J

Започвам...

- Искам да се извиня на едно момче, с което бяхме „гаджета” преди бала и с което аз по най-тъпия начин се разделих – просто потънах вдън земя и не му се обадих около 3 месеца... Оставих човека в пълно неведение, а в интерес на истината той беше изключително мил и доста симпатичен. Причината беше, че се срамувах заради изпита по литература (хванаха ме с пищов и ме анулираха). Давам си сметка колко глупаво звучи това оправдание, но по това време изпитите бяха основното, което ни вълнуваше. Другата причина беше сегашният ми приятел , с когото винаги съм знаела, че един ден ще сме заедно и имах чувството, че дори да не сме заедно аз му изневерявам. Ходи разбери....

- Искам да се извиня и на двете ми баби и на дядо, за това, че не им се обаждам, толкова често, колкото те биха искали, за това, че не им купувам кашкавал или скъп конфитюр от Елемаг, не помагам на баба с розите или на дядо с кръстословицата, не купувам по-често бонбони на баба Кинче и не ходя с нея на гроба на дядо. Така и не боядисах пейката до паметната му плоча. Извинявам им се и затова, че често забравям пропастта между поколенията и се опитвам да ги превъзпитам, вместо с усмивка да приемам мнението им...

- Искам да се извиня на всички баби, на които не съм отстъпила място в градския транспорт като малка.

- Извинявам се на Райна от първи „А” клас в 22ро, защото когато бяхме малки много обичах да я дразня и да я провокирам да се сбие с мен. Доста смело, но истината е, че тя беше 10 кила с мокри дрехи, а аз - единственото дете, което си говореше с нея.

- Извинявам се на баща ми, защото все още не съм събрала смелост да му кажа колко много му се възхищавам . Извинявам му се, че не си говорим по-често, че не му искам съвети за писането ми, че не му купувам по-често подаръци и че все още не съм му благодарила за пътите, в които ме е защитавал пред майка ми. Както и за случаите, когато най-много съм си заслужавала бой, но той просто ме е поглеждал сериозно и си е замълчавал.

- Извинявам се на майка ми, че не се виждаме като приятелки в някое кафене, за да ми разкаже какво се случва в нейната работа или за да й разкажа аз как върви в действителност животът ми. Извинявам й се, че с изнасянето ми от вкъщи я изолирах, а тя ми липсва. Извинявам й се, че не й казвам всеки ден, че има най-невероятното чувство за хумор и самоирония.

- На сестра ми се извинявам за това, че не отидох с нея в Барселона, а тя толкова много искаше. Извинявам й се, че не съм по-често до нея, за да си говорим по сестрински. За това, че не съм й казала колко е умна и упорита и колко й се кефя всъщност J. Кефя се на нейната последователност и организираност, които ме допълваха, докато живеехме заедно.

- Извинявам се на Емо за артистичните ми депресии от време на време. За това, че не обичам да мия чинии или да търкам плочките в банята. Извинявам му се и за онзи черен ориз, който той изяде само, за да не ме обиди (думи нямам, за да ви опиша колко беше гаден). Извинявам му се за всички пъти, в които го будя и ще го будя в 7, за да му кажа, че го обожавам с бебешки глас. Извинявам му се, че не съм му признала, че през нощта го прегръщам и го целувам докато той спи, защото отново съм се прибрала след като той е заспал.

- Извинявам се и на мен самата за всичките пъти, в които съм правила компромиси със себе си. Извинявам се на черния и белия ми дроб. Те си знаят защо. Както и на лявото ми рамо, 5-тата ми чакра и десния пръст на крака ми.

четвъртък, 13 май 2010 г.

Кратко и ясно


Говорим за едно и също на различни езици. Всяка дума е по-непозната от предишната. В главата ми твоите изречения не правят смисъл, а само изброяват нещо на шумерски. Разпознавам единствено погледа ти. Той е различен... На цигарата ми й се доспа и угасна по средата на една мисъл. Совите на прозореца ме подканват да замина с тях. Този път май ще тръгна.

- Слушаш ли ме?

- А ти кой беше...

вторник, 27 април 2010 г.

Феи


„i'm a little girl

boiled into a mature

little piece of work”



Времето не тече надолу...Връща се обратно в извора.

Няма как иначе. Защото сега съм дете, а преди не бях.

Препусках през едни години, които сърдито ме настигат с конски тропот и аз се давя в прахта около мен. 

А когато тя изчезне започвам да тичам по следите им.

Всичките жени сме малки момиченца, които страдат заради природата си.

И не разбираме защо именно на нас ни се случва най-хубавото. Животът.

В цялата му неочакваност и ненаврменност...


Цъфтим през пролетта, а зимата се сгушваме под завивките на ежедневието.

Вървим обатно на календара и скачаме от 25 на 17, после от 20 на 35.




Малки феи, които берат от маргаритките на отминалата пролет и пролетта преди това...

А кога ще сплетем венците на този сезон?

понеделник, 19 април 2010 г.

Моят палач е моят страх.


Всяка вечер го усещам как се плъзва под одеалото ми като отровна змия. Увива се около глезените ми и ги завръзва на възел. Продължава нагоре по крака ми, докато усещам ледената му възбуда – „И тази вечер ще съм в теб”. Минава по корема и изсъссссссква в пъпа ми. Не мога да помръдна...Стиснала съм ръцете си в юмруци и се надявам да го уплаша, но той знае. Безсилна съм. Сълзите ми не го трогват. Търкулват се по бузата ми и напояват възглавницата, която още е мокра от снощи. Сърцето ми не иска да се успокои... Ще разбие гръдния ми кош и ще изпръска стаята в кръв. Но никой няма да я види, никой няма да ме чуе. Защото в този кошмар аз съм няма. В този кошмар аз съм с вързани ръце и крака. В този кошмар до мен не лежи никой. А по прозореца не са накацали лястовици, а бели сови, които се наслаждават на моята безпомощност. Стаята се смалява и ме притиска с кървавите си стени. Той ми запушва устата и бавно прониква в сърцето ми, в ума ми. Усмихва се над мен и ми шепти в ухото: „Слагам край на първия ти живот. Ще се преродиш в миналото. И аз пак ще съм там...”.

Бледа светлина изплува зад гърба му. Време е да се скрие в подсъзнанието ми. Но аз знам. Той отново ще се появи. Още тази вечер. И аз пак ще съм няма.


понеделник, 5 април 2010 г.

Седнали две душИ в един бар... vol.2


Аз пътувам , следователно съществувам...


- Искаш ли да се оженим?
- Айде.
- Ще живеем в Лисабон, ще ядем трЕска по цял ден, ще слушаме фадо и ще си четем кафе поезия...
- Мммм, вече усещам вкуса й.
- Толкова добре се чувствах там... Никога не съм била в такъв покой. А дните ми минаваха бавно, имаха смисъл - да се върна пак там. Lisboa, Lisboaa...
- Meo fado meo...
- Тук дните ми се леят като тъмно пиво в пражка кръчма, обаче не миришат на пот и кнедели, а на алкохол и цигари.
- Знаеш ли, има едно фадо, в което се пее - "Живях прегърнала фадо, умрях прегърнала теб".  Искам и аз Лисабон.
- Абе, не знам дали ще можеш да ме обгърнеш цялата...
- Говоря сериозно. Нищо не ме спира да тръгна. Възбуждащо е да не знаем какво ми предстои.
- Добре, обаче искам пръстен с розов кварц.
- Имаш го.
- Спокойствието в гласа ти е съмнително...
- Лисабон е много близо, но и адски далеч от света, в който живееш.
- Home is where...you are. Right?
- Куражлийке, пак закъсняваш за работа.

петък, 19 март 2010 г.

Седнали две душИ в един бар и...






“Назад, назад, моля нощта да ни върне, назад...”
- Малко по-назад.
- В Португалия ли?
- По-назад!
- В бара?
- По-назад, моля!
- Аз вече съм на друг континент, но теб още те няма. Усещам те, но не те виждам...
- Заслушай се!
- В кое?
- В старата си душа, тя помни. Липсвам й. Каза ми, че никога няма да е цяла ако ме няма. Ето ме. Дойдох!
- Сега накъде?
- Накъдето си поискаме, песен моя. Навсякъде!

сряда, 17 март 2010 г.

Solo flying mystery man



Попитахме се какво е любов.

„Възбуда в душевен покой„

Solo flying mystery man, качи ме при теб за един полет :)

сряда, 27 януари 2010 г.

Flashback



Седя на леглото в новия ми дом , в компанията на чаша вино, телефон и слушалки.


Опитвам да се върна там, където преди стигах само за няколко CubaLibre-та. Където има много въпроси и почти никакви отговори. Искам да открадна няколко минути и да избягам през прозореца до страната на чудесата, където всичко беше възможно, всичко беше драматично и всичко ме караше да чувствам. Онова специално времепространство , където се учех да целувам в края на устните и да шепна на уше. Вече нито музиката, нито миризмите, нито снимките ме връщат там. Искам да се убода, за да си го спомня! Искам да се ядосам, да се разплача и после да се смея истерично. Искам пеперуди навън и в корема. Пият ми се онези котейли, които пиех with my soulmate, докато майка ми си мислеше, че работя. Искам Flashback…


Вече няма въпроси. Не защото няма, а защото не искам да ги задавам. Вече седя с чаша вино на леглото след работа. А в другата стая няма разхвърляни дрехи и аквариум с рибки. Той е там.


Никой не ме очаква в бара. И аз не го очаквам.


Разговорите вече са кратки и конкретни. А когато не ти е интересно просто отиваш в другата стая в компанията на чаша вино и си инжектираш малко Bjork и Coldplay. Те вече не действат така, както в началото . Но и това е достатъчно. За малко.