неделя, 27 февруари 2011 г.

Мис Люлин



Моята депресия е едно клише от крайните квартали. Живее в Люлин. Спи си като пич, яде за трима пича и пие колкото агитката на Локо Пловдив. Вместо да плаче и да се самосъжалява, моята депресия седи пред телевизора, гледа „Комиците” и набива тортила, а доматеният сос капе по жълто-белия й потник. Мис Люлин (както обичам да я наричам) спира да чете, да чува, да е любопитна, да се смее искрено. Вместо това зяпа вселенската свинщина и се държи като тия слабоумните от село Куделин - Видинско, които броят мравките по цял ден. В редките случаи, в които се засичаме тя изглежда като трезвеник на техно парти – кротко си пие в ъгъла и наблюдава озверелите си приятели, които подскачат в ритъм. Не би се самоубила, но с удоволствие би изтръгнала очите си ябълки, за да се смеси с останалите на партито. Трудно й е да общува. Вечно е изморена, защото хаби цялата си енергия да отговаря на глупавите въпроси, които не е успяла да избегне по пътя към тоалетната. Казват, че Мис Люлин е красива, защото е естествена. Не си слага рокля, а взима дънките на Мистър Обнова и често забравя дори да се среше.


Вчера ми дойде на гости. Попитах я как беше дългият път от Люлин до Витоша, но тя каза, че й се спи и отиде да легне. Преди това изяде цяла тава свинско със зеле и не си изми чиниите. Оправих кочината й и тръгнах и аз да си лягам. До вратата видях багажа й. Беше помъкнала три торби от Била, пълни с тортила. Носеше и лопата, мачете (??!), много вилици и вълнени чорапи. Като гледам май този път ще се застои.