Гора

Жаравата блещука между ситните капки дъжд и се бори за последен дъх. Пукането на съчките ми напомня „вкъщи” и аз леко се отпускам върху шалтето. Мирише на планина, на мокра трева и огън. Някъде в далечината се чуват мъжки гласове, които съживяват самотните планински поляни. Усещам как спокойствието се настанява в душата ми, както онзи път на Байро Алтро. Силният дъжд и гръмотевиците ми правят компания, а влагата бавно се разстила в палатката. Мелодията в главата ми е непозната, но звучи в пълен унисон с „тук и сега”. Представям си я като копринен воал, който танцува в ръцете на пустинен вятър.

Дъждът ту се усилва, ту спира, сякаш, за да напомни, че завися от него. Накрая се отказва от тази безсмислена битка. Със спирането му настава магическа тишина. Дори комарите и щурците се умълчават. Огънят не се е предал и продължава да расте, поглъщайки мократа кора на дънерите.

Няма нищо по-красиво от играта между дъжда и огъня.

Лежа неподвижно, докато енергията на това място свободно минава през всеки атом от тялото ми. Обръщам се, а до мен лежиш ти. Мога да преброя порите ти, миглите ти и косъмчетата на веждите ти със същото любопитство, с което наблюдавам цвета на очите ти. Него нарекох „горски”, защото в себе си събира всички цветове на гората. Спиш и сънуваш мен. В съня ти аз те гледам и броя нещо на глас. Не се събуждай, любов. Нека си останем тук.