Забравям да си поемам дъх
и съм станала по-предпазлива.
Вечер трудно заспивам,
а сутрин съм нетърпелива.
„Ако го кажем на глас,
думите ще станат истина“...
Срамувам се от себе си,
но предпочитам да съм искрена:
Разграждаш ме като вирус
и ме е страх от мен около теб.
Страх ме е и от помитащата ни енергия,
когато вечер пием чай със ром и мед.
От всички минали трагедии,
ти си ми любимата.
Бих те повторила и в други животи,
независимо каква ще се окаже зимата.
*:))))))))
Не защото не мога без, а защото искам СЪС
твоите ръце по моето тяло.
Стоят добре на гърдите ми и ми харесва като цяло
как дъхът не ми достига, за да преглътна
възбудените капки желание.
А кожата ми става все по-тясна,
за да побере и двама ни.
Ще се пропукам под пръстите ти и ще се разпадна
на хиляди парченца изветрели предразсъдъци.
Сваляш ми маската с език и ме оставяш гладна,
докато изтриваш неговите отпечатъци.
Издишаме в унисон и се превиваме от жажда.
Сплитаме ръцете си и леко притваряме очи.
Такава девствена страст може само да изгражда
отдалечени от реалността стени.
Наблюдаваме притихнали като воайори
подсъзнателните си желания.
Скъсахме си страховете и тази вечер сме си нови.
Изяждаме се, смиламе се и накрая обличаме
вехтите си стари кожи.
***
Нося те под дрехите си и мириша цялата на теб.
Тайничко си поисках да ме докоснеш с върха на чашата си. Попивам последните ти глътки и съм жадна за още от любопитството ти. Мисля, че трябва да си сгънем предразсъдъците и да се завием през глава, защото вече няма смисъл да сме деликатни. Миришеш ми на новородените ми животински инстинкти, които вече не мога да крия под роклята. Според теб няма време за още едно, но аз не съм съгласна – поръчвам си още една чаша от измерението, в което никой не ни вижда.
Нямам търпение да разбера какво ще ни се случи тази вечер и прескачам песните в глава ми. В ръце държа пулсиращото си желание. Оставям чашата на бара и размятам полата си в такт с песента. „Преди малко ми говореше за прераждането на душите. Твоята тук ли е в момента?". Разпервам ръце и оставям барабаните да минат по цялта ми дължина, за да ти припомня, че отдавна те познавам. Това не ни е първа среща. Нито първи разговор. И преди сме се наблюдавали през чашите и сме се въртяли на пета. И друг път мислите ни са се отразявали в червеното вино. Само че тогава нямах смелостта да си призная, че сънувам как ме галиш с дългата ти къдрава коса.
Не се брои, ако на сутринта не помня.
Моята депресия е едно клише от крайните квартали. Живее в Люлин. Спи си като пич, яде за трима пича и пие колкото агитката на Локо Пловдив. Вместо да плаче и да се самосъжалява, моята депресия седи пред телевизора, гледа „Комиците” и набива тортила, а доматеният сос капе по жълто-белия й потник. Мис Люлин (както обичам да я наричам) спира да чете, да чува, да е любопитна, да се смее искрено. Вместо това зяпа вселенската свинщина и се държи като тия слабоумните от село Куделин - Видинско, които броят мравките по цял ден. В редките случаи, в които се засичаме тя изглежда като трезвеник на техно парти – кротко си пие в ъгъла и наблюдава озверелите си приятели, които подскачат в ритъм. Не би се самоубила, но с удоволствие би изтръгнала очите си ябълки, за да се смеси с останалите на партито. Трудно й е да общува. Вечно е изморена, защото хаби цялата си енергия да отговаря на глупавите въпроси, които не е успяла да избегне по пътя към тоалетната. Казват, че Мис Люлин е красива, защото е естествена. Не си слага рокля, а взима дънките на Мистър Обнова и често забравя дори да се среше.
Вчера ми дойде на гости. Попитах я как беше дългият път от Люлин до Витоша, но тя каза, че й се спи и отиде да легне. Преди това изяде цяла тава свинско със зеле и не си изми чиниите. Оправих кочината й и тръгнах и аз да си лягам. До вратата видях багажа й. Беше помъкнала три торби от Била, пълни с тортила. Носеше и лопата, мачете (??!), много вилици и вълнени чорапи. Като гледам май този път ще се застои.
Преглъщам думите, а на сутринта пак ги намирам в чинията. В кафето се отрaзяват мислите, които се опитам да удавя в отрицание. Внушението е оръжие за масово унищожение.
***
Гледам през прозореца на таксито, докато необяснимо спокойствие се настанява душата ми. Нищо няма значение, освен балансът в подобни моменти. Не мога да те загубя, защото това значи да ослепея. С теб излъчваме на една честота и долавяме сигналите си, дори когато не сме заедно. Като огнени кълба поглъщаме стърнищата, както и всеки, които се е отклонил от магистралата. А когато сме сами остават само прашинките душа, които отглеждаме с любопитството на малки момиченца. Не сме счупени, а просто жадни. Защото всичко е преходно, освен аз и ти. Заедно.
Тя ми разказа, че й прилошава, когато сутрин се сети за теб. Описа ми скритата усмивка, която била само за нея. Нервният смях между глътките вино и очакващият поглед в периферията. Маската на шкафчето за обувки и разхвърляните й мисли, които натъпква в чекмеджето при бельото. Докато говори виждам, че едва сдържа емоциите си, които все едно изравя от задния двор на къщата ни. Каза ми, че довчера си е мислила, че онова под лъжичката е единствено реакция от отравяне със скариди. Сега като малко момиченце чисти прахта от атрофиралите си чувства. Сподели ми, че вечер си пуска фадо и ляга на земята. Ледените плочки вече не я връщат обратно, а тялото й я моли да го вземе с нея. Толкова силно я усещам, че очите ми се насълзяват от присъствието й. Каза ми, че това, което й се случва оставя под възглавница, защото само там може да го запази за себе си. Чисто. И така си го преживява всяка нощ. Затова вече не се страхува от тъмното.
Обеща ми, че ще мине.
На мен не.
Мога да нарисувам кръг около себе си. Да издигна високи крепостни стени и да изкопая река. В нея да пусна крокодили и да не построя мост. Мога да кажа на всички придворни, че си злодей и да насъскам кучетата срещу теб. Мога да си построя кула в двора, където да се скрия и да се подигравам на Рапунцел. Мога да вляза в гардероба и да се завия с дрехите. Да загася лампата и да заключа вратата с катинар. Мога да не дишам, когато влезеш. Мога да си затворя очите, докато ме тръсиш. Да си запуша ушите, когато ме откриеш. Мога да се престоря, че си ми противен и да те блъсна, когато посегнеш да ме целунеш. Мога да ти зашлевя шамар, когато ми разкъсаш блузата и да те погледна право в очите. Ти ще се усмихнеш. Аз също. След това ще мога само да те обичам.
Чашата ми преля от любопитство и жаждата ми се разля по масата. Върху мократа повърхност рисувам с пръсти лицето ти. Дали имаш бръчки около очите? Или само по душата... Ще те изпия, но няма да преглъщам, за да те усетя със всичките ми рецептори. После ще се събудя, за да осъзная, че аз отдавна те познавам.
- Защо плачеш?
- Защото по принцип нямам проблеми с начина ми на живот. Аз съм човек, който като малък силно е вярвал, че компромисите са престъпление към личността. Сега вече съм голяма и знам, че без подобно „престъпление” няма как да функционира една връзка. Въпросът е кога компромисът взима повече, отколкото да спестява. Кой компромис е по-смислен – да се промениш или да приемеш партьора си такъв, какъвто е. А дали и двата не са еднакво безсмислени. Търпелив ли си, когато си лягаш почти всяка вечер сам или си търпелив, когато си лягаш всяка вечер до половинката си, а не ти се иска да сте там? По принцип знам отговорите на тези въпроси, но де факто съм едно тъжно момиче.
- Ти лесния начин ли предпочиташ?
- Предпочитам да не съм тъжна.
- Ако си тъжна, значи не си тръпелива. Ако компромисите те променят, значи не знаеш коя си.
- А какво да направя, за да не съм тъжна?
- Разбери дали си половинка или си цяло.
Когато изчезваш оставам само с празния пълнител. И този път ти се размина. Сядам на земята, а около мен са разпръснати думи-патрони. Прилежно ги събирам един по един и ги слагам обратно в кутията до сърцето ми. Стрелец съм по принцип. Ти си сърната, която сънувам всяка вечер. С рога драскаш по душата ми и притъпяваш хищническите ми инстинкти. Ловецът съм по принцип. А ти си жертвата, коята никога няма уцеля.
How can fire and water exsist together as one. I extinguish your flames but you are reborn every morning . Your heat embraces my waves. I breathe in your smoke and I feel your poison filling my lungs. You burn my memories and leave nothing but thirst behind you. Even my water is not enough to heal my dry throat.
***
Behind your quiet eyes I can see the deamons are asleep. I can walk barefoot around them but I’m not scared. I’ll put on my high heels and I’ll step on their claws. I dare them to wake up!
***
It was the moonlight that made me dive in your river, it was the blinding sun that chased away your water back into the spring.
***
Keep your lips closer and your hands closer.
***
The music revives all my senses. I open my eyes for the first time this season and all i see is truth –real, inevitable, loud truth. I try to dance my way through it but I trip on the memory of you.
Един от пътите, в които съм се чувствала най-подценена беше, когато в училище организирахме коледно тържество. Не съм била на повече от 12-13 години. Много исках да участвам и се записах в групата на „организаторите”. Учителката ми по музиката разпределяше ролите. Имахме около 10 стихотворения, които щяхме да рецитираме пред съучениците и родителите. Всички деца излизаха един след друг и репетираха изразително четене. Дойде и моят ред. Взех стихотворението и започнах да чета. На второто изречение учителката ме сряза с думите: „Спри! Четеш като новинар. Няма никаква емоция! Седни си.”... Предполагам се досещате колко неприятно беше. 
Като малка (като всяко дете) много обичах да рисувам, но никога не съм се показвала като особен талант. Имах 1-2 попадения, но с това се изчерпваше моята т.нар. „дарба”. Наскоро реших, че отново трябва да се върна към това начинание. Бях видяла едно момиче да рисува с водни бои и ми се стори лесно и много по-естествено, отколкото с темперни бои. „Защо пък да не мога и аз?”. В този момент бях на село, а приятелят ми беше в съседния град, за да купи разни неща. Обадих му се изключително развълнувана със заръката да ми купи скицник и водни бои. Той не се изненада особено, защото често ме обхващат подобни настроения. Донесе ми „продуктите”, а аз седнах на едно столче пред къщата и започнах да рисувам с водни бои... Цялият лист прокисна от водата, къщата беше меко казано несъразмерна или по-скоро неразпознаваема – не се разбираше къща ли е, дъска ли е, животно ли е... Показах „рисунката” на семейството и всички избухнаха в смях. Е, не е като да беше неоснователно.
1. Не можех да спя 6 месеца, след като гледах филма „Четвъртият вид”...Оттогава имам и страх от сови, но това добре го знаете.
2. Когато бях в деЦката градина МРАЗЕХ фрикасе. Винаги, когато ми го сервираха, изхвърлях месото под масата. Един ден ме хванаха. Накараха ме да си го изям от пода.
3. След като скочих с бънджи развих още по-голям страх от височини. Никога няма да скоча пак.
4. Като бях малка ме пращаха на гости при баба ми във Велико Търново. Когато спях до нея стоях будна по цяла нощ и слушах дали диша.
5. На 14 си счупих рамото, докато тичах за вода на село. Подхлъзнах се (беше мокро) и останалото не го помня. Излъгах всички, че съм паднала от кон.
6. Имам 3 деца (минимум) от Пол Бетани, 2 от Айдриън Броуди, около 10 от Крис Мартин (Coldplay), а с Моника Белучи не искахме деца...
7. Първата ми целувка беше на 5. С момиче.
8. Влюбвала съм се в около 6 момчета с името Александър.
9. Най-добрата ми приятелка от детството, която живееше в моя блок, ми крадеше бельото. Аз отричах дълго време, докато не видях бикините ми на нейния простор...
10. Всичко, което си пожелая се сбъдва. Винаги.
ПРЕДИЗВИКВАМ ЛЕДА ГЕШЕВА, ЙОАНА И НИКОЛА РАЧЕВ ДА НАПРАВЯТ ТОЗИ СПИСЪК!!! КОЙТО НЕ ИЗПЪЛНИ - СЕКС ДА НЕ ВИДИ!
