Не убивай птицата, човеко!

„За да летиш бързо като мисълта докъдето и да е било, трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал”- това е една моя любима мисъл от „Чайката” на Ричард Бах. Когато човек вярва, че може да стигне някъде, то тогава нищо не е в състояние да го спре. Той може да прелети над всички граници, над всякакви ограничения, стига да тръгне с мисълта, че вече ги е преминал. Въпросът е на каква височина си позволяваме да летим.

Всички ние се раждаме без страхове, без мечти и без очаквания. В началото сме просто тела, готови да развият потенциала си. Имаме обоняние, можем да усещаме майчините ласки, чуваме когато някой ни говори, виждаме цветовете на играчките , разпознаваме вкуса на бебешкото пюре. Със времето осъвършенстваме тези сетива, но и развиваме някои страхове. Например страхът от високо, от летене. Древните египтяни вярвали, че душата на човек е птица и след смъртта тя отлита от тялото и свободно се рее из непознатите хоризонти. Това, което аз вярвам е, че във всеки от нас има по едно яйце... То е малко, невзрачно на пръв поглед, но от него може да излезе един прекрасен паун или разноцветен папагал или може би колибри. Но заради страхът ни от непознатото, от висините, до които би достигнала тази птица, малко от нас се решават да мътят яйцето и затова го убиваме още в зародиш. А най-лошото е, че цял живот не осъзнаваме какво сме извършили, защото ни е достатъчна мисълта, че човекът в нас е жив.

Защо се страхуваме да летим? Защо се страхуваме от това малко яйце в нас? Защо намираме за толкова по-вълнуващ физическия полет с бънджи или парашут например, а се страхуваме от полетите на душата? Живеем в едни определени от обществото норми и се страхуваме да преминем границите на познатото, защото вътрешно знаем, че там може да ни хареса повече. По-лесно е да съществуваме със съзнанието, че живеем, отколкото да живеем със съзнанието, че летим. По-лесно е да приемаме определени неща за истина, вместо да се запитаме какво всъщност значи ИСТИНА. Стахуваме се, че , не дай си Боже, един ден може да се окажем по-щастливи докато пасем овце на някоя тревиста поляна, отколкото сме били през целия си живот, работейки зад затрупаното ни бюро... Затова и не опитваме , защото който се страхува от мечки, не ходи в гората. Грях е душата ни да иска повече, отколкото се очаква от нея, да вижда смисъла на съществуването си не в брака, кариерата или победи над другите. А един ден очудено да погледне назад и да попита: „Това ли беше всичко? Свърши ли обиколката?”.

Горчивата истина обаче е, че убийците си оставаме самите ние. Никой друг не прави това вместо нас. Всеки един човек прави своя избор как да живее, но и защо иска да живее така. Избира дали ще му е по-лесно да е сред познатото или да търси мистериозното. Доказано е,че когато човек вижда нещо с очите си и след това ги затвори и си представи същото нещо, се активират едни и същи части на мозъка. Тоест мозъкът не прави разлика между това, което вижда и това, което си представя. Затова най-малкото, което може да направи всеки от нас е да се научи да вижда не само със своите очи, а да остави онова малко яйце в него да порастне и да гледа през неговите очи, да обели черупката му и да полети високо заедно с него. Защото „колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда”.