„-Кой е най-големият ти страх,Янек?
-Хмм…предполагам…. страхът да не полудея.
-Защо? Виж всички хора тук…забързани,изнервени,самотни. Лудите никога не бързат,защото те пътуват с космически кораби. Не са изнервени,защото дори и най-малките неща ги развеселяват…и никога не са самотни,защото все ще се намери някое извънземно или таласъм,който да си поприказва с тях.”
С тези думи завършва любимата ми детска книжка. Все още си задавам често въпроса защо хората се страхуват от лудите,от различните. Всичко,което ни е непонятно моментално попада в графата „лудост”. От там идва и въпросът какво значи в наши дни да си луд? Смелостта да си различен,свободата да правиш всичко,което пожелаеш,с риск да бъдеш неразбран и дори осъждан или може би само късметът да си „лудо” влюбен...
Ако това са „симптомите” на лудостта,то тогава въпросът, дали Салвадор Дали е бил луд или просто гений, няма ясен отговор. Обичан, мразен, провокиращ или може би просто „ненормален”, Дали остава един от най-изявените представители на сюрреализма. Каква е единствената разлика, която той открива между един луд и себе си, за която едва ли повечето от нас биха се досетили? Може би се крие в онази негова способност да накара човек в един момент да се смее от сърце, а секунди след това да плаче с глас. Неговата „лудост” ни стряска, но не ни кара да бягаме, а напротив.Тя е като наркотик - веднъж опитаме ли от нея искаме още и още. Дори си спомням една история, в която Дали поставя условие на репортерите от вестник „Щерн” да му доведат едно русокосо момиче, с което той да прави „каквото си поиска”. Само при тези условия Дали бил склонен на интервю. След куп унижения, изпълнявайки всяка една от налудничавите прищевки на Дали-от задачата да намерят 200 килограма фасул за няколко часа, до желанието му младото русо момиче да обикаля гола, с кучешка каишка в празен басейн, докато Дали сипе фасула върху нея - репортерите все пак успяли да набавят достатъчно материал за статия. След края на снимките обаче младото момиче започнало неутешимо да плаче с думите, че никой друг досега не я е карал да се чувства толкова „сюрреално”....толкова желана и свободна. Дали и тя не е полудяла по Дали или заради Дали, не знам. Mоже би и двете са верни донякъде. Ако свободата и желанието да се бориш с вятърни мелници, да слагаш каишки на хората или просто да виждаш живота си като произведение на изкуството, чийто щрихи да допълваш всяка минута, то тогава всички творци ли са луди или просто всеки луд е сюрреалист по своему. „Единствената разлика” между един луд и Дали обаче е, че Дали избира да бъде ТВОРЕЦ . Неговата „различност” е смятана за изкуство,защото той сам избира да я представи като такава и го прави съзнателно. Именно за тази разлика ни подсеща той - Дали знае, че е „различен” и сам решава да даде глас и свобода на съзнанието си. Но какво се случва с другите „творци”? Онези, които ние не разбираме и от който се страхуваме? Техни замъци стават клиниките, домовете за хора с увреждания или просто улиците, защото за съжаление живеем в свят, в който разсъдъкът е по-скъп от щастието, а вероятността да го загубим ни изглежда дори по-страшна от смъртта.
Кога някой разбира, че е луд...разбира ли изобщо? Според Дали „Лудият си мисли,че е нормален”, а според обществото всеки, който е различен не е нормален. Да, НИЕ се страхуваме от него,защото не го рзбираме, докато „различният’ не се страхува от нас, не се страхува от себе си. Затова ние избираме по-лесния за нас начин - „Остави го! Той е луд!”. Нормалните сме ние, които бихме предпочели да дадем 500лв. за изпълението на Лепа Брена, вместо да дадем 10, за да посетим някоя изложба. Нормални сме ние,които караме „луди” да гласуват „за смет”. Нормалните сме ние, страхливците...ЕДИНСТВЕНАТА разлика между нас и тях обаче е, че ние не сме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар