Забравям да си поемам дъх
и съм станала по-предпазлива.
Вечер трудно заспивам,
а сутрин съм нетърпелива.
„Ако го кажем на глас,
думите ще станат истина“...
Срамувам се от себе си,
но предпочитам да съм искрена:
Разграждаш ме като вирус
и ме е страх от мен около теб.
Страх ме е и от помитащата ни енергия,
когато вечер пием чай със ром и мед.
От всички минали трагедии,
ти си ми любимата.
Бих те повторила и в други животи,
независимо каква ще се окаже зимата.
*:))))))))
Не защото не мога без, а защото искам СЪС
твоите ръце по моето тяло.
Стоят добре на гърдите ми и ми харесва като цяло
как дъхът не ми достига, за да преглътна
възбудените капки желание.
А кожата ми става все по-тясна,
за да побере и двама ни.
Ще се пропукам под пръстите ти и ще се разпадна
на хиляди парченца изветрели предразсъдъци.
Сваляш ми маската с език и ме оставяш гладна,
докато изтриваш неговите отпечатъци.
Издишаме в унисон и се превиваме от жажда.
Сплитаме ръцете си и леко притваряме очи.
Такава девствена страст може само да изгражда
отдалечени от реалността стени.
Наблюдаваме притихнали като воайори
подсъзнателните си желания.
Скъсахме си страховете и тази вечер сме си нови.
Изяждаме се, смиламе се и накрая обличаме
вехтите си стари кожи.
***
Нося те под дрехите си и мириша цялата на теб.
Тайничко си поисках да ме докоснеш с върха на чашата си. Попивам последните ти глътки и съм жадна за още от любопитството ти. Мисля, че трябва да си сгънем предразсъдъците и да се завием през глава, защото вече няма смисъл да сме деликатни. Миришеш ми на новородените ми животински инстинкти, които вече не мога да крия под роклята. Според теб няма време за още едно, но аз не съм съгласна – поръчвам си още една чаша от измерението, в което никой не ни вижда.
Нямам търпение да разбера какво ще ни се случи тази вечер и прескачам песните в глава ми. В ръце държа пулсиращото си желание. Оставям чашата на бара и размятам полата си в такт с песента. „Преди малко ми говореше за прераждането на душите. Твоята тук ли е в момента?". Разпервам ръце и оставям барабаните да минат по цялта ми дължина, за да ти припомня, че отдавна те познавам. Това не ни е първа среща. Нито първи разговор. И преди сме се наблюдавали през чашите и сме се въртяли на пета. И друг път мислите ни са се отразявали в червеното вино. Само че тогава нямах смелостта да си призная, че сънувам как ме галиш с дългата ти къдрава коса.
Не се брои, ако на сутринта не помня.
Моята депресия е едно клише от крайните квартали. Живее в Люлин. Спи си като пич, яде за трима пича и пие колкото агитката на Локо Пловдив. Вместо да плаче и да се самосъжалява, моята депресия седи пред телевизора, гледа „Комиците” и набива тортила, а доматеният сос капе по жълто-белия й потник. Мис Люлин (както обичам да я наричам) спира да чете, да чува, да е любопитна, да се смее искрено. Вместо това зяпа вселенската свинщина и се държи като тия слабоумните от село Куделин - Видинско, които броят мравките по цял ден. В редките случаи, в които се засичаме тя изглежда като трезвеник на техно парти – кротко си пие в ъгъла и наблюдава озверелите си приятели, които подскачат в ритъм. Не би се самоубила, но с удоволствие би изтръгнала очите си ябълки, за да се смеси с останалите на партито. Трудно й е да общува. Вечно е изморена, защото хаби цялата си енергия да отговаря на глупавите въпроси, които не е успяла да избегне по пътя към тоалетната. Казват, че Мис Люлин е красива, защото е естествена. Не си слага рокля, а взима дънките на Мистър Обнова и често забравя дори да се среше.
Вчера ми дойде на гости. Попитах я как беше дългият път от Люлин до Витоша, но тя каза, че й се спи и отиде да легне. Преди това изяде цяла тава свинско със зеле и не си изми чиниите. Оправих кочината й и тръгнах и аз да си лягам. До вратата видях багажа й. Беше помъкнала три торби от Била, пълни с тортила. Носеше и лопата, мачете (??!), много вилици и вълнени чорапи. Като гледам май този път ще се застои.
Преглъщам думите, а на сутринта пак ги намирам в чинията. В кафето се отрaзяват мислите, които се опитам да удавя в отрицание. Внушението е оръжие за масово унищожение.
***
Гледам през прозореца на таксито, докато необяснимо спокойствие се настанява душата ми. Нищо няма значение, освен балансът в подобни моменти. Не мога да те загубя, защото това значи да ослепея. С теб излъчваме на една честота и долавяме сигналите си, дори когато не сме заедно. Като огнени кълба поглъщаме стърнищата, както и всеки, които се е отклонил от магистралата. А когато сме сами остават само прашинките душа, които отглеждаме с любопитството на малки момиченца. Не сме счупени, а просто жадни. Защото всичко е преходно, освен аз и ти. Заедно.
Тя ми разказа, че й прилошава, когато сутрин се сети за теб. Описа ми скритата усмивка, която била само за нея. Нервният смях между глътките вино и очакващият поглед в периферията. Маската на шкафчето за обувки и разхвърляните й мисли, които натъпква в чекмеджето при бельото. Докато говори виждам, че едва сдържа емоциите си, които все едно изравя от задния двор на къщата ни. Каза ми, че довчера си е мислила, че онова под лъжичката е единствено реакция от отравяне със скариди. Сега като малко момиченце чисти прахта от атрофиралите си чувства. Сподели ми, че вечер си пуска фадо и ляга на земята. Ледените плочки вече не я връщат обратно, а тялото й я моли да го вземе с нея. Толкова силно я усещам, че очите ми се насълзяват от присъствието й. Каза ми, че това, което й се случва оставя под възглавница, защото само там може да го запази за себе си. Чисто. И така си го преживява всяка нощ. Затова вече не се страхува от тъмното.
Обеща ми, че ще мине.
На мен не.
