понеделник, 19 април 2010 г.

Моят палач е моят страх.


Всяка вечер го усещам как се плъзва под одеалото ми като отровна змия. Увива се около глезените ми и ги завръзва на възел. Продължава нагоре по крака ми, докато усещам ледената му възбуда – „И тази вечер ще съм в теб”. Минава по корема и изсъссссссква в пъпа ми. Не мога да помръдна...Стиснала съм ръцете си в юмруци и се надявам да го уплаша, но той знае. Безсилна съм. Сълзите ми не го трогват. Търкулват се по бузата ми и напояват възглавницата, която още е мокра от снощи. Сърцето ми не иска да се успокои... Ще разбие гръдния ми кош и ще изпръска стаята в кръв. Но никой няма да я види, никой няма да ме чуе. Защото в този кошмар аз съм няма. В този кошмар аз съм с вързани ръце и крака. В този кошмар до мен не лежи никой. А по прозореца не са накацали лястовици, а бели сови, които се наслаждават на моята безпомощност. Стаята се смалява и ме притиска с кървавите си стени. Той ми запушва устата и бавно прониква в сърцето ми, в ума ми. Усмихва се над мен и ми шепти в ухото: „Слагам край на първия ти живот. Ще се преродиш в миналото. И аз пак ще съм там...”.

Бледа светлина изплува зад гърба му. Време е да се скрие в подсъзнанието ми. Но аз знам. Той отново ще се появи. Още тази вечер. И аз пак ще съм няма.


Няма коментари:

Публикуване на коментар