четвъртък, 16 декември 2010 г.

***


Тя ми разказа, че й прилошава, когато сутрин се сети за теб. Описа ми скритата усмивка, която била само за нея. Нервният смях между глътките вино и очакващият поглед в периферията. Маската на шкафчето за обувки и разхвърляните й мисли, които натъпква в чекмеджето при бельото. Докато говори виждам, че едва сдържа емоциите си, които все едно изравя от задния двор на къщата ни. Каза ми, че довчера си е мислила, че онова под лъжичката е единствено реакция от отравяне със скариди. Сега като малко момиченце чисти прахта от атрофиралите си чувства. Сподели ми, че вечер си пуска фадо и ляга на земята. Ледените плочки вече не я връщат обратно, а тялото й я моли да го вземе с нея. Толкова силно я усещам, че очите ми се насълзяват от присъствието й. Каза ми, че това, което й се случва оставя под възглавница, защото само там може да го запази за себе си. Чисто. И така си го преживява всяка нощ. Затова вече не се страхува от тъмното.

Обеща ми, че ще мине.

На мен не.