вторник, 27 април 2010 г.

Феи


„i'm a little girl

boiled into a mature

little piece of work”



Времето не тече надолу...Връща се обратно в извора.

Няма как иначе. Защото сега съм дете, а преди не бях.

Препусках през едни години, които сърдито ме настигат с конски тропот и аз се давя в прахта около мен. 

А когато тя изчезне започвам да тичам по следите им.

Всичките жени сме малки момиченца, които страдат заради природата си.

И не разбираме защо именно на нас ни се случва най-хубавото. Животът.

В цялата му неочакваност и ненаврменност...


Цъфтим през пролетта, а зимата се сгушваме под завивките на ежедневието.

Вървим обатно на календара и скачаме от 25 на 17, после от 20 на 35.




Малки феи, които берат от маргаритките на отминалата пролет и пролетта преди това...

А кога ще сплетем венците на този сезон?

понеделник, 19 април 2010 г.

Моят палач е моят страх.


Всяка вечер го усещам как се плъзва под одеалото ми като отровна змия. Увива се около глезените ми и ги завръзва на възел. Продължава нагоре по крака ми, докато усещам ледената му възбуда – „И тази вечер ще съм в теб”. Минава по корема и изсъссссссква в пъпа ми. Не мога да помръдна...Стиснала съм ръцете си в юмруци и се надявам да го уплаша, но той знае. Безсилна съм. Сълзите ми не го трогват. Търкулват се по бузата ми и напояват възглавницата, която още е мокра от снощи. Сърцето ми не иска да се успокои... Ще разбие гръдния ми кош и ще изпръска стаята в кръв. Но никой няма да я види, никой няма да ме чуе. Защото в този кошмар аз съм няма. В този кошмар аз съм с вързани ръце и крака. В този кошмар до мен не лежи никой. А по прозореца не са накацали лястовици, а бели сови, които се наслаждават на моята безпомощност. Стаята се смалява и ме притиска с кървавите си стени. Той ми запушва устата и бавно прониква в сърцето ми, в ума ми. Усмихва се над мен и ми шепти в ухото: „Слагам край на първия ти живот. Ще се преродиш в миналото. И аз пак ще съм там...”.

Бледа светлина изплува зад гърба му. Време е да се скрие в подсъзнанието ми. Но аз знам. Той отново ще се появи. Още тази вечер. И аз пак ще съм няма.


понеделник, 5 април 2010 г.

Седнали две душИ в един бар... vol.2


Аз пътувам , следователно съществувам...


- Искаш ли да се оженим?
- Айде.
- Ще живеем в Лисабон, ще ядем трЕска по цял ден, ще слушаме фадо и ще си четем кафе поезия...
- Мммм, вече усещам вкуса й.
- Толкова добре се чувствах там... Никога не съм била в такъв покой. А дните ми минаваха бавно, имаха смисъл - да се върна пак там. Lisboa, Lisboaa...
- Meo fado meo...
- Тук дните ми се леят като тъмно пиво в пражка кръчма, обаче не миришат на пот и кнедели, а на алкохол и цигари.
- Знаеш ли, има едно фадо, в което се пее - "Живях прегърнала фадо, умрях прегърнала теб".  Искам и аз Лисабон.
- Абе, не знам дали ще можеш да ме обгърнеш цялата...
- Говоря сериозно. Нищо не ме спира да тръгна. Възбуждащо е да не знаем какво ми предстои.
- Добре, обаче искам пръстен с розов кварц.
- Имаш го.
- Спокойствието в гласа ти е съмнително...
- Лисабон е много близо, но и адски далеч от света, в който живееш.
- Home is where...you are. Right?
- Куражлийке, пак закъсняваш за работа.