Не убивай птицата, човеко!

„За да летиш бързо като мисълта докъдето и да е било, трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал”- това е една моя любима мисъл от „Чайката” на Ричард Бах. Когато човек вярва, че може да стигне някъде, то тогава нищо не е в състояние да го спре. Той може да прелети над всички граници, над всякакви ограничения, стига да тръгне с мисълта, че вече ги е преминал. Въпросът е на каква височина си позволяваме да летим.

Всички ние се раждаме без страхове, без мечти и без очаквания. В началото сме просто тела, готови да развият потенциала си. Имаме обоняние, можем да усещаме майчините ласки, чуваме когато някой ни говори, виждаме цветовете на играчките , разпознаваме вкуса на бебешкото пюре. Със времето осъвършенстваме тези сетива, но и развиваме някои страхове. Например страхът от високо, от летене. Древните египтяни вярвали, че душата на човек е птица и след смъртта тя отлита от тялото и свободно се рее из непознатите хоризонти. Това, което аз вярвам е, че във всеки от нас има по едно яйце... То е малко, невзрачно на пръв поглед, но от него може да излезе един прекрасен паун или разноцветен папагал или може би колибри. Но заради страхът ни от непознатото, от висините, до които би достигнала тази птица, малко от нас се решават да мътят яйцето и затова го убиваме още в зародиш. А най-лошото е, че цял живот не осъзнаваме какво сме извършили, защото ни е достатъчна мисълта, че човекът в нас е жив.

Защо се страхуваме да летим? Защо се страхуваме от това малко яйце в нас? Защо намираме за толкова по-вълнуващ физическия полет с бънджи или парашут например, а се страхуваме от полетите на душата? Живеем в едни определени от обществото норми и се страхуваме да преминем границите на познатото, защото вътрешно знаем, че там може да ни хареса повече. По-лесно е да съществуваме със съзнанието, че живеем, отколкото да живеем със съзнанието, че летим. По-лесно е да приемаме определени неща за истина, вместо да се запитаме какво всъщност значи ИСТИНА. Стахуваме се, че , не дай си Боже, един ден може да се окажем по-щастливи докато пасем овце на някоя тревиста поляна, отколкото сме били през целия си живот, работейки зад затрупаното ни бюро... Затова и не опитваме , защото който се страхува от мечки, не ходи в гората. Грях е душата ни да иска повече, отколкото се очаква от нея, да вижда смисъла на съществуването си не в брака, кариерата или победи над другите. А един ден очудено да погледне назад и да попита: „Това ли беше всичко? Свърши ли обиколката?”.

Горчивата истина обаче е, че убийците си оставаме самите ние. Никой друг не прави това вместо нас. Всеки един човек прави своя избор как да живее, но и защо иска да живее така. Избира дали ще му е по-лесно да е сред познатото или да търси мистериозното. Доказано е,че когато човек вижда нещо с очите си и след това ги затвори и си представи същото нещо, се активират едни и същи части на мозъка. Тоест мозъкът не прави разлика между това, което вижда и това, което си представя. Затова най-малкото, което може да направи всеки от нас е да се научи да вижда не само със своите очи, а да остави онова малко яйце в него да порастне и да гледа през неговите очи, да обели черупката му и да полети високо заедно с него. Защото „колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда”.

“Истина,истина ви казвам,че един от вас ще Ме предаде.”

Как може да се определи постигнатото в живота на един човек? Някои казват,че това се измерва според вярата му. Други-според любовта. Трети не виждат смисъл в живота. Аз вярвам,че постиженията на един човек се измерват с хората,които се сравняват с него. Колко хора се „мерят” според Христос? Той лежи в основата на най-разпространената религия в света - Християнството. Христос е мерило за всички добродетели,които може да притежава един човек- жертвоготовност, състрадание , любов...

Историята за Исус Христос е една от най-добре разказаните приказки за всички времена. Както всяка приказка в нея има главен герой,но също и негативен образ- предателят. В историята за Христос този образ е Юда. Всички сме чували митът за целувката на Юда-един от най-непреходните символи на предателството. Доколко тази история е истина,никой не може да каже със сигурност. Нейната достоверност се потвърждава единствено от Библията ,а фактът,че повтаряна от уста на уста,векове наред,я е превърнала в абсолютна истина за много хора, е неоспорим. Тази история обаче независимо дали е истина или не,ни кара да се замислим върху един друг проблем с много по-мащабно значение- какво всъщност е предателството? Какво е вярата? Имаме ли нужда от тях,за да разберем и живеем живота си пълноценно?

Още от малки ни учат,че най-непростимият грях е предателството. Разказват ни хиляди истории и митове свързани с този грях и така изграждат в нас представата за злодей и герой, добро и зло, защото имаме ли образ на злодей, имаме и обществото, което да се обедини срещу него. Същността на този грях е далеч по-субективна. Предателството може да се разгледа не само от един ъгъл. От една страна тази библейска история само потвърждава мисълта „Няма ненаказано добро”. Юда е бил един от учениците на Христос. Един от най-доверените му хора. Въпреки това обаче неговата алчност и сребролюбие го подтикват да предаде своя ментор Христос за 30 сребърника. Има и други подобни истории за коварното предателство на най-ближния: Брут,който предава Цезар; Отело, който предава своята любима Дездемона от ревност; Ефиалт, който предава спартанците по време на битката при Термопили. Този вид предателства са коварни и низки в своята същност, именно защото идват от най-близките. Ако се огледаме ще забележим, че това се случва и днес. Политици, лекари, полицаи...нали именно те трябва да се грижат за нас. Не са ли те онези,които трябва да осигурят здравето и сигурността ни? Не е ли политическо предателсво манипулацията на нашия вот с удобни вратички в закона? Не е ли полицейско предателство приемането на „пари под масата” ? Не сме ли предатели и ние,когато даваме рушвети на лекарите, за да обърнат повече внимание на нашето дете, докато хората, които не могат да си позволят този луск се налага да чакат на безкрайни опашки? Да, предателството е навсякъде около нас. Независимо колко широко затваряме очите си или колко често палим свещи в някоя квартална църква, това си остава факт.

Има обаче една друга страна на предателството,която понякога избягваме, защото така ни е далеч по-удобно. Наскоро бе намерено Евангелието на Юда , в което се казва, че самият Исус го е помолил да го предаде. Само по този начин Христос е можел да опрости човешкия грях като понася неговата „тежест” върху себе си. Църковната институция не признава това „Евангелие”, но то ни кара да се замислим. Без това предателство щеше ли да съществува Християнството. Не лежи ли именно то в основата на тази религия. Без него Христос би бил само поредният самопровъзгласил се месия, който помага на нуждаещите се. Ако погледнем нещата така Юда всъщност е най-прозорлив от останалите апостоли . Истинският въпрос обаче е не дали Юда е предател, а дали и днес има хора като Исус, които са готови да се жертват за всеобщото благо? Той знае, че ще бъде предаден и въпреки това не се отказва от своето дело. Не заслужават ли именно хората като него да живеят вечно? Да! Независимо,че много от нас смятат, че живеем в един свят без ценности, свят, който изобилства от Юди и Поп Кръстювци, в крайна сметка сме свидетели, че добротата не е подвластна на времето.

Предателството на Юда може да се осмисли като върховен грях или като велик подвиг. И в двата случая то ни служи за пример. А докато разберем истината единственото, което ни остава е да се обърнем към първоизточника:

„...И,като натопи залъка,подаде го на Юда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Исус му рече:”Каквото ще вършиш, върши по-скоро.””

Евангелие на Йоан 13:26,27

“Единствената разлика между един луд и мен е,че аз не съм.”

„-Кой е най-големият ти страх,Янек?

-Хмм…предполагам…. страхът да не полудея.

-Защо? Виж всички хора тук…забързани,изнервени,самотни. Лудите никога не бързат,защото те пътуват с космически кораби. Не са изнервени,защото дори и най-малките неща ги развеселяват…и никога не са самотни,защото все ще се намери някое извънземно или таласъм,който да си поприказва с тях.”

С тези думи завършва любимата ми детска книжка. Все още си задавам често въпроса защо хората се страхуват от лудите,от различните. Всичко,което ни е непонятно моментално попада в графата „лудост”. От там идва и въпросът какво значи в наши дни да си луд? Смелостта да си различен,свободата да правиш всичко,което пожелаеш,с риск да бъдеш неразбран и дори осъждан или може би само късметът да си „лудо” влюбен...

Ако това са „симптомите” на лудостта,то тогава въпросът, дали Салвадор Дали е бил луд или просто гений, няма ясен отговор. Обичан, мразен, провокиращ или може би просто „ненормален”, Дали остава един от най-изявените представители на сюрреализма. Каква е единствената разлика, която той открива между един луд и себе си, за която едва ли повечето от нас биха се досетили? Може би се крие в онази негова способност да накара човек в един момент да се смее от сърце, а секунди след това да плаче с глас. Неговата „лудост” ни стряска, но не ни кара да бягаме, а напротив.Тя е като наркотик - веднъж опитаме ли от нея искаме още и още. Дори си спомням една история, в която Дали поставя условие на репортерите от вестник „Щерн” да му доведат едно русокосо момиче, с което той да прави „каквото си поиска”. Само при тези условия Дали бил склонен на интервю. След куп унижения, изпълнявайки всяка една от налудничавите прищевки на Дали-от задачата да намерят 200 килограма фасул за няколко часа, до желанието му младото русо момиче да обикаля гола, с кучешка каишка в празен басейн, докато Дали сипе фасула върху нея - репортерите все пак успяли да набавят достатъчно материал за статия. След края на снимките обаче младото момиче започнало неутешимо да плаче с думите, че никой друг досега не я е карал да се чувства толкова „сюрреално”....толкова желана и свободна. Дали и тя не е полудяла по Дали или заради Дали, не знам. Mоже би и двете са верни донякъде. Ако свободата и желанието да се бориш с вятърни мелници, да слагаш каишки на хората или просто да виждаш живота си като произведение на изкуството, чийто щрихи да допълваш всяка минута, то тогава всички творци ли са луди или просто всеки луд е сюрреалист по своему. „Единствената разлика” между един луд и Дали обаче е, че Дали избира да бъде ТВОРЕЦ . Неговата „различност” е смятана за изкуство,защото той сам избира да я представи като такава и го прави съзнателно. Именно за тази разлика ни подсеща той - Дали знае, че е „различен” и сам решава да даде глас и свобода на съзнанието си. Но какво се случва с другите „творци”? Онези, които ние не разбираме и от който се страхуваме? Техни замъци стават клиниките, домовете за хора с увреждания или просто улиците, защото за съжаление живеем в свят, в който разсъдъкът е по-скъп от щастието, а вероятността да го загубим ни изглежда дори по-страшна от смъртта.

Кога някой разбира, че е луд...разбира ли изобщо? Според Дали „Лудият си мисли,че е нормален”, а според обществото всеки, който е различен не е нормален. Да, НИЕ се страхуваме от него,защото не го рзбираме, докато „различният’ не се страхува от нас, не се страхува от себе си. Затова ние избираме по-лесния за нас начин - „Остави го! Той е луд!”. Нормалните сме ние, които бихме предпочели да дадем 500лв. за изпълението на Лепа Брена, вместо да дадем 10, за да посетим някоя изложба. Нормални сме ние,които караме „луди” да гласуват „за смет”. Нормалните сме ние, страхливците...ЕДИНСТВЕНАТА разлика между нас и тях обаче е, че ние не сме.

Цифри

Днес обичаме да си говорим за конкретни неща – цифри, статистики, изчисления, проценти. Обичаме фактите, обичаме математиката. Обичаме да наблюдаваме, да коментираме и да гласуваме за тези конкретни неща. Обичаме да критикуваме, но мразим да ни критикуват. Затова аз ще ви кажа нещо конкретно. Ще ви говоря в цифри, на езикът на математиката, с проценти и факти, защото само на този език всички се разбираме:

-8042 тежки катастофи за 2008

-1058 загинали за 2008

-9951 ранени българи през 2008 г.

-най-пострадалите от пътно-транспортни произшествия са деца на възраст между 15 и 17 години.

-С над 50% е нараснал броят на загиналите водачи и пътници на мотоциклети

Тези цифри не спират до тук. Има още много там, откъдето са дошли. Дори в момента, докато четете това още няколко цифри заподскачват из статистиките, а по-късно – и по сивите страници на вестниците. Когато те говорят, ние млъкваме...за малко. После ги хващаме, късаме ги на хиляди парчета, а след това ги изхвърляме в канализацията, защото умът ни не е в състояние да ги задържи. Това би го накарало да се промени. А умът не обича да се променя. Нашите невероятно способни мозъци се удрят в прага, които ние сами сме им поставили и са прекалено заети да гледат „реалити телевизия”, защото това е единствената реалност, която те познават.

За всяко събитие, което противоречи на нашата реалност, умът ни има обяснение: „Никой не знае какво го очаква...Един ден си тук, утре те няма”. Така той си обяснява лошите цифри, които красиви дами в костюми и сериозни лица ни съобщават всяка вечер.

-Над 50% от участвалите в пътнотранспортни произшествия водачи и пътници в леките автомобили са били без предпазни колани.

Разбира се, че никой не знае какво го очаква. Никой от нас дори не се съмнява, че когато кара извън ограниченията...нищо няма да му се случи. Умът ни казва, че сме безсмъртни.

-277 загинали пешеходци за 2008г.

Ограниченията са формалност. Глупава подробност, която всички избягваме. А защо не...щом всеки от нас в момента е още жив, явно има нещо божествено в нас.

-54 деца и юноши са загинали до ноември 2008г.

Божествена е най-вече желязната ни философия на живота:”Един живот имам, ще живея за мига!”...Това е единствената мъдрост, която дава оправдание за всяка човешка глупост и по някакъв начин се чувстваме горди, че сме успяли да я прозрем!

-730 катастрофи за миналата година са предизвикани от водачи със стаж, по-малък от година;

А не е ли всъщност парадоксален фактът, че имаме един живот, но всячески се опитваме да го съкратим, мислейки си, че това е най-правилният начин? Съществуваме напук на системата, която ни пречи да живеем пълноценно, но сме спокойни, защото в края на годината, цифрите ни казват, че сме си платили жизнения данък:

-186 млади хора на възраст от 18 до 24 години загиват в катастрофи през 2008г.

Пак се отървахме! Явно 2008 наистина е била пълноценна...

Не съществува човек, който да ме накара да мисля, че някой по-висш от нас е виновен за тези статистики. Не мисля, че има върховен разум, който все още ни наказва за един плод на човешкото любопитство. Всеки сам се грижи за себе си ,а фактът, че се оправдаваме с хиляди други феномени е наи-малкото безотговорен, защото той реално ни освобождава от отговорност. Освобождава ни от тежестта на безумните избори, които правим. Никой не ни наказва. Ние сами се саморазрушаваме, но за съжаление унищожаваме не само себе си...

-40 процента от жертвите на пътя загиват в населените места

Петър Чухов! Петър. Чухов.

“His wicked

sense of humor

suggests

exciting sex!

He believes in a beauty

He’s Venus as a boy…”

Още не съм започнала да пиша за Петър Чухов, а вече имам чувството, че съм казала нещо изключително банално, което по нищо не се различава от казаното и написаното досега за него. Странното беше, че през цялото време, докато си мислех какво да напиша, как да го напиша и защо имам такова голямо желание да го направя, в главата ми звучеше само хипнотизиращият глас на Бьорк, която пее за мъжа като Венера.

За външния му вид няма какво ново да кажа. На пръв поглед – добродушен рокаджия. Но Петър е от онези мъже, на които не би им отивало да не флиртуват, защото все пак, както самият той каза в отговор на един глупав въпрос: „Всеки straight поет намира най – голямото си вдъхновение в жените”. Е, той успя да ме убеди в това само за десет минути. По време на лекцията си в НБУ видях как всяко присъстващо момиче (включително и аз) усети онова познато гъделичкащо чувство в корема си, докато той ни представяше малка част от своята „псевдо-пиеса” (както той сам я нарече) „По – скоро никога”. И както всеки човек на изкуството, знаеше точно в кой момент да вдигне очи от книгата и с поглед да посочи една от „избанничките” си в залата:

„Съблякох я

беше цялата

в червени фенери”

„По-скоро никога”

Хареса ми отношението му към писането, музиката и цензурата в тях. Според него, за да създадеш нещо истинско трябва изцяло да забравиш цензурата, за да може то да дойде от най – дълбоките води на съзнанието (или дори безсъзнанието). Но в процеса на редактиране именно цензурата трябва да играе най – важна роля. Говореше ни и за блоговете: „Те не са създадени, за да станат продукт.” За мен неговите книги са всъщност блогове. Според критиците в тях няма послания. Аз питам: Защо трябва да има? Творчеството му е себеизразяване, което няма за цел да каже нещо повече от това, което казва. Докато чета голяма част от неговите миниатюри имам усещането, че това са мемоари. Няма фикция, няма фалшива утопия. Има усещане:

„Харесвам малките удоволствия.

Тези невръстни сестри на екстаза,

Чиято сладост ме кара да вия като полицейска сирена

От ням филм.”

„Есента на Патриарха”

Е, голяма част от творбите му са трудно разбираеми дори и за самия него. Докато ги препрочитам си спомням времето, в което се възхищавах на Любомир Левчев и Цветан Марангозов и непонятните им за мен писания. Истината беше, че голяма част от тях се отнасяха за комунизма, а тази тема не е на сърце за повечето младежи. Както каза и самият Петър: „Литературата носи гъделичкащото усещане, че си умен, но това много често е илюзия.” Та така и аз бях решила, че съм изключително интелигентна, защото се възхищавах на „сложната” поезия на двама гениални алкохолици.

В Петър ми хареса още неговата неподправеност и ненапудрения му изказ. Той съвсем искрено разказвше на жадните ни мозъци (странно, но факт) , че голяма част от писателите и поетите пишат с мисълта: „ Ако напиша това много ще впечатля читателите, нищо че не го мисля.” Нарече го „разликата между пича и кича”. Ако се замислим, голяма част и от модерните масови медии залагат именно на „впечатляващи”, а не искрени текстове. За съжаление, ние обичаме да се храним предимно с такива първични впечатления.

Другото име, което изниква в историята за Петър Чухов е Марица Колчева. Това е неговата млада, загадъчна жена с тайнствена усмивка, заедно с която издават „Гъвко и Мръвко”. „Тя е по – умната от двмата ни” - казва за нея Петър. Истината е, че още преди да видя нейна снимка в Интернет знаех, че тя ще е необикновена. Нямаше друга логична възможност. И въпреки че повечето произведения на Петър носят осезаемото присъствие на някоя ева, има един образ, един тон, който прозвучава в думите и говори само за една жена. Харесва ми да си мисля, че това е Марица.

„Тя държи ключа

от семенните ми торбички

слага го в началото

на петолинието

пали лампата с него

и я загася

навива пружинките на играчките

накрая заключва

вратата на спалнята

и преди да го хвърли в езерото

внимателно го окачва

на врата си”

„По-скоро никога”

Поет, музикант, homo-universale или просто космополит, Петър е най-естественият и непринуден човек, когото ще имате удоволствието да срещнете. Ако не успеете…остава ви само да фантазирате, защото “фантазията е моя майка и мащеха е на Света”…