понеделник, 21 декември 2009 г.

Петър Чухов! Петър. Чухов.


“His wicked

sense of humor

suggests

exciting sex!

He believes in a beauty

He’s Venus as a boy…”

Още не съм започнала да пиша за Петър Чухов, а вече имам чувството, че съм казала нещо изключително банално, което по нищо не се различава от казаното и написаното досега за него. Странното беше, че през цялото време, докато си мислех какво да напиша, как да го напиша и защо имам такова голямо желание да го направя, в главата ми звучеше само хипнотизиращият глас на Бьорк, която пее за мъжа като Венера.

За външния му вид няма какво ново да кажа. На пръв поглед – добродушен рокаджия. Но Петър е от онези мъже, на които не би им отивало да не флиртуват, защото все пак, както самият той каза в отговор на един глупав въпрос: „Всеки straight поет намира най – голямото си вдъхновение в жените”. Е, той успя да ме убеди в това само за десет минути. По време на лекцията си в НБУ видях как всяко присъстващо момиче (включително и аз) усети онова познато гъделичкащо чувство в корема си, докато той ни представяше малка част от своята „псевдо-пиеса” (както той сам я нарече) „По – скоро никога”. И както всеки човек на изкуството, знаеше точно в кой момент да вдигне очи от книгата и с поглед да посочи една от „избанничките” си в залата:

„Съблякох я

беше цялата

в червени фенери”

„По-скоро никога”

Хареса ми отношението му към писането, музиката и цензурата в тях. Според него, за да създадеш нещо истинско трябва изцяло да забравиш цензурата, за да може то да дойде от най – дълбоките води на съзнанието (или дори безсъзнанието). Но в процеса на редактиране именно цензурата трябва да играе най – важна роля. Говореше ни и за блоговете: „Те не са създадени, за да станат продукт.” За мен неговите книги са всъщност блогове. Според критиците в тях няма послания. Аз питам: Защо трябва да има? Творчеството му е себеизразяване, което няма за цел да каже нещо повече от това, което казва. Докато чета голяма част от неговите миниатюри имам усещането, че това са мемоари. Няма фикция, няма фалшива утопия. Има усещане:

„Харесвам малките удоволствия.

Тези невръстни сестри на екстаза,

Чиято сладост ме кара да вия като полицейска сирена

От ням филм.”

„Есента на Патриарха”

Е, голяма част от творбите му са трудно разбираеми дори и за самия него. Докато ги препрочитам си спомням времето, в което се възхищавах на Любомир Левчев и Цветан Марангозов и непонятните им за мен писания. Истината беше, че голяма част от тях се отнасяха за комунизма, а тази тема не е на сърце за повечето младежи. Както каза и самият Петър: „Литературата носи гъделичкащото усещане, че си умен, но това много често е илюзия.” Та така и аз бях решила, че съм изключително интелигентна, защото се възхищавах на „сложната” поезия на двама гениални алкохолици.

В Петър ми хареса още неговата неподправеност и ненапудрения му изказ. Той съвсем искрено разказвше на жадните ни мозъци (странно, но факт) , че голяма част от писателите и поетите пишат с мисълта: „ Ако напиша това много ще впечатля читателите, нищо че не го мисля.” Нарече го „разликата между пича и кича”. Ако се замислим, голяма част и от модерните масови медии залагат именно на „впечатляващи”, а не искрени текстове. За съжаление, ние обичаме да се храним предимно с такива първични впечатления.

Другото име, което изниква в историята за Петър Чухов е Марица Колчева. Това е неговата млада, загадъчна жена с тайнствена усмивка, заедно с която издават „Гъвко и Мръвко”. „Тя е по – умната от двмата ни” - казва за нея Петър. Истината е, че още преди да видя нейна снимка в Интернет знаех, че тя ще е необикновена. Нямаше друга логична възможност. И въпреки че повечето произведения на Петър носят осезаемото присъствие на някоя ева, има един образ, един тон, който прозвучава в думите и говори само за една жена. Харесва ми да си мисля, че това е Марица.

„Тя държи ключа

от семенните ми торбички

слага го в началото

на петолинието

пали лампата с него

и я загася

навива пружинките на играчките

накрая заключва

вратата на спалнята

и преди да го хвърли в езерото

внимателно го окачва

на врата си”

„По-скоро никога”

Поет, музикант, homo-universale или просто космополит, Петър е най-естественият и непринуден човек, когото ще имате удоволствието да срещнете. Ако не успеете…остава ви само да фантазирате, защото “фантазията е моя майка и мащеха е на Света”…

Няма коментари:

Публикуване на коментар