понеделник, 26 юли 2010 г.

Седнали две души във фейсбук...vol.1


- Mного съм спряла...
- Kак така си спряла? На светофар ли?
- На светофара на ул. "Дилируим" и ул. "Заеби".
- Това близо до бул. "Мамата си трака" ли е ?
- Ами не...продължаваш надолу по ул. "Няма смисъл" и стигаш до първата пряка - Ул. "К*** ми Янко". Трягваш по нея и след 10 мин. си на "Заеби" 23
- Това май е близо до публичния дом "Ела ми го вкарай"
- Нееее! Тоя дом го затвориха. Сега построиха читалище "Е**** си е мамата".
- Не беше ли чАталище...

Гора


Жаравата блещука между ситните капки дъжд и се бори за последен дъх. Пукането на съчките ми напомня „вкъщи” и аз леко се отпускам върху шалтето. Мирише на планина, на мокра трева и огън. Някъде в далечината се чуват мъжки гласове, които съживяват самотните планински поляни. Усещам как спокойствието се настанява в душата ми, както онзи път на Байро Алтро. Силният дъжд и гръмотевиците ми правят компания, а влагата бавно се разстила в палатката. Мелодията в главата ми е непозната, но звучи в пълен унисон с „тук и сега”. Представям си я като копринен воал, който танцува в ръцете на пустинен вятър.

Дъждът ту се усилва, ту спира, сякаш, за да напомни, че завися от него. Накрая се отказва от тази безсмислена битка. Със спирането му настава магическа тишина. Дори комарите и щурците се умълчават. Огънят не се е предал и продължава да расте, поглъщайки мократа кора на дънерите.

Няма нищо по-красиво от играта между дъжда и огъня.

Лежа неподвижно, докато енергията на това място свободно минава през всеки атом от тялото ми. Обръщам се, а до мен лежиш ти. Мога да преброя порите ти, миглите ти и косъмчетата на веждите ти със същото любопитство, с което наблюдавам цвета на очите ти. Него нарекох „горски”, защото в себе си събира всички цветове на гората. Спиш и сънуваш мен. В съня ти аз те гледам и броя нещо на глас. Не се събуждай, любов. Нека си останем тук.

петък, 9 юли 2010 г.

Свръхбагаж


Странно е как човек може да побере целия си живот в половин гараж или за да бъда по-конкретна – в 7 чувала и 5 кашона. Дрехи, буркани, чувства, тенджери, спомени, картини, детство, обувки, музика...Дори след първоначалната изненада от осъзнатото, пак си давам сметка, че и това е много. Смислените вещи се побират в дамската чанта – тефтер, химикалка, няколко снимки и дребни пари за вино и цигари. Стоя пред камарата боклуци, в които съм се самозазиждала и си мисля, че с годините тази камара ще се увеличава многократно. Тъжното при боклуците обаче е, че се трупат не само в гаража. Трупат се и в съзнанието, сърцето, дробовете. Заради непрекъснатата им еволюция ще става все по-трудно да прозира душата, емоциите ще почернеят, а Слънцето все по-рядко ще пробива малки дупчици в камарата, за да се наслаждавам на изгревите и слънчевите затъмнения. Какъв е смисълът да започна наново, докато влача тежките куфари пълни с минало? Всеки път, когато животът ми предлага нещо вълнуващо аз да отговарям “Не мога да мръдна...Имам свръхбагаж”.

Ако щастието за малките речни същества, за които разказва Ричард Бах е дошло, когато те са се пуснали от клонките на дъното, защо аз да не пусна куфарите? Няма значение дали са на колелца, защото нищо съществено не се побира в тях.